- Ето! - каза, провлачено той - Живея според правилата, работя. Вечер се прибирам изморен, но отделям време на детето си и на жена си. Понякога ги водя някъде. Ето! Станах отговорен, разумен, премерен, сдържан... Забравих младежките пориви и съм стъпил здраво на земята. Напрваих го в името на бъдещето си...за да бъде спокойно и вярвам, че е правилно. Но знаеш ли за какво ме хваща наистина яд. Никой не ме оставя да бъда сам със себе си, да прекарам известно време в мълчание, да мисля за нещо, да прочета някоя книга. Човек има нужда да остава сам. Да се смълчи, да поплаче, да премисли грешките, да види минатото, да преосмисли някои неща. Аз не оставам сам, а ми се иска. ще седна вкъщи на малката масичка до прозореца, ще си направя чаша чай, ще разтворя някоя книга и ще преписвам от нея, нещата, които ме трогват, а после до тях ще пиша своите мисли. Но уви на малката масичка вкъщи, майка ми, която дойде да помага за домакинската работа е поставила някакво цвете и е невъзможно да сложиш до него дори една малка чаша кафе. Те ми взеха малката масичка, малката масичка, зад която имаше голям изгрев и още по-голям залез. Човек трябва да има своето местенце, той просто се нуждае от него. Не може да не ме оставят сам, не е честно и не знам дали в един момент няма да се разбунтувам. Искам си моята малка масичка до прозореца, тишината и книгата, искам си двата часа, в които телефона не звъни, майка ми не ме вика да й закача кукичките на пердето, жената не ме подвиква за нещо. и ден след ден, аз натрупвам два по два часове. Те ми се струват сега цяла вечност. О, човек трябва да може да остава сам понякога, иначе би избягал, за да търси това си право. Да, проятелю, той просто би избягал...може би безвъзвратно.

(фрагмент от един недописан разказ)