Като птица, която е решила да се самоубива,
лети надолу към замята и с каква воля
държи крилете си свити, да не се изкуши
да ги размаха, да избяга и да се спаси.
Изоставената жена е тази птица
и последния полет, украсен с толкова болка,
с толкова много болка...и сила.

Като завързана на кладата древна птица,
която не отваря човка, да избигне в пламъците стон,
а умира, вярвайки, че пламъкът ще я роди.
И някъде сред пушека се чува само песен.
Изоставената жена е като тази птица,
и като кладата и като нейните палачи,
и като пламъка, и като вярвата...в прераждане.

Изоставена! Какъв нелеп печат в очите,
каква Съдба жестока?!?! На кого да даде сега
тя своята женска сила, на кого да се посвети,
за кого да се ражда, за кого да умира.
Какво да изпълва със своя си женски смисъл,
на коя форма да дъхне живот?
Чие рамо да стане святата й мисия?
Какво да прави тя във празното,
което не побира душата й, а я разпилява
като изтичащ по улицата дъжд?

Изоставена! Изостваена! Изоставена!
Гърми бясна и жадна земята отдолу
и близо, все по близо е целувката сетна.
Стиснат е стона, сълзата преглътната,
крилете са свити, вярата остава
Утехата е близка, небесата пощуряват,
страхът е бягство, но волята трае.

Да се самоубие, да скочи именно птица,
каква гротеска, каква жестока съдба.
Не, няма как да е същата после Вселената,
няма как да е пълен после света.

Отпечатък в земята и толкова. Няма песни.
Вярата се е преселила някъде в небесното.
И може би ме се роди из пепелта,
една надежда нова, една по-светла съдба.
Но сега? Отпечатък във земята. Толкова!
Това е тя, една изоставена жена...