Имам един конкретен въпрос към вас - налага ли се при всеки свой стих (или опит за такъв, защото не живея с илюзията, че съм поет и най-малкото, че правя поезия), та налага ли се да слагам обяснения и да му правя анализ, да разказвам какво ме е вдъхновило за този стих, какво ме е учудило, какво съм опитала да кажа. (В учебниците ни има такива статие "Какво е искал да каже автора") Вие бихте ли го направили?
Какво да направя след като модерацията на коментарите не ми дава правото да предпазя нещата си от хора без никакво чувство за етика и естетика, без никаква литературна мисъл? Да изтрия Ами?! Не бих го направила отново - в този блог е запазена част от душата ми, в това малко виртуално пространство са спомените ми за много свидни срещи и не на последно място - тук са хора, с които разменяме идеи, обич, подкрепа. Да се откажа от това? Как бих могла?

Но какво да правя - да забраня съвсем коментарите - не помага. Постоянно някой, отнякъде се пръква и плюе срещу вятъра (картинката е ужасно отблъскваща и откровено гнусна). Преди време беше модата на г-н Аноним, сега са станали още по-нагли. Правят си регистрации, копират имена на съблогари, тровят пространството, набират скорост - да ги пита човек накъде отиват? И къде в крайна сметка мислят, че ще стигнат?

Те са като хлебарки. Пишеш рапорт до Админа, той взима необходимите мерки и на следващия ден, на мястото на "убития блог", са пораснали 10 нови.

Може би по-дразнещо от кръчмарския им език и отблъскващите вулгаризми е онова самодоволство, което имат. Тази примитивност на усещанията, която ги кара да си вярват, че са някаква последна инстанция за колене и бесене и най-страшното, която ги кара да мислят, че са разбрали онова, което са прочели.

Не мога ясно да определя кое ме дразни повече. 

Та..дали ако публикувайки някакви свои неща, ги снабдя с необходим аналитичен антураж, бих намалила малко оркските набези?

-----------------
ПС Ето и причината за този постинг:
http://yourprincess.blog.bg/

Ами, просто не си ги слагай на сърце. Не се ядосвай и да не ти пука. Ще забележиш, че става по-лесно и смешно.
Пък ако публикуваш нещо за себе си, то си завираш главата в торбата, и дупе да ти е яко.

:) Не обичам хлебарките, братче. Прличат ми на малка армия от роботчета..и пукат като ги настъпваш

Ама пък е кеф когато ги настъпваш и пукат, нели?

Те после стават и тръгват... знаеш, сега напълно сериозно - защо не може да ми стане смешно? Защото това е представителна извадка на една маса, на едно "количество" народ, които утре ще гласуват, които утре ще определят кой да ме управлява, които утре ще строят новия ни свят..ти представяш ли си такъв свят. Не искам да го сънувам дори в кошмарите си.

Глей ся, и аз сериозно, ако ти си възприела позицията, че трябва да гласуваш някой ДА ТЕ У-ПРА-ВЛЯ-ВА, яко си го закъсала. Т.е. автоматично се вписваш в графата перфектен роб. А перфектният роб е този който е станал доброволно роб.
Новият свят не мога да си го представя, защото просто никой не знае какъв ще бъде той. Напълно сигурно е, че няма да бъде днешния или предишният. А тези които врещят, че искали да строят някакъв нов свят са пълни идиоти които могат да съществуват само и едиствено в днешния и никъде другаде. Само че, тук на тази планетка, в тази системка, нещата стоят малце по друг начин. Еволюцията като процес, характерен за тази част от всемира, е програмка която не търпи връщане на зад или тъпчене на едно място.

Ех, не ми се пишеше дълго, че си имам и друга работа. Не, не съм приела някой да ме управлява. Написах го така, защото те обърках с един мой стар познайник, с който сме разисквали надълго и нашироко някакви казуси и очаквах, че ще бъда разбрана без много обяснения. (Странно защо се припознах така?!?!) Както и да е.

А за новият свят..изповядвам идеята, че "каквото посееш, това ще пожънеш" или... днес, тук и сега, аз живея всъщност, както утре, така и вчера. Времето за мен не е линейно понятие, а е пространствено, то съществува в единство и постоянна взаимовръзка между понятия като днес-вчера-утре. Но дори, изоставяки тези "отнесени" неща...под нов свят нека разбираме..светът, който днес задаваме като програма, онова "утре" (прекалявам с кавичките, но искам да посоча чрез тях, че не боравя със статични понятия), та онова "утре", което завещаваме за себе си тук и сега. Плодовете, които днес са само семенца и обещания за плодове.

Повярвай, много добре разбирам душевните ти терзания свързани с проблемите които имаш с най-различни образи. Няма да ги разисквам на дълго и широко, но ще ти покажа една от посоките.
Съзнание означава способността за реакция на въздействия от външни фактори, независимо от аспекта на въздействие.
Разум, е начина по който неи реагираме на тези въздействия.
Спирам до тук с това, щото мога да си пиша до Нова година.

"Каквото посееш, това ще пожънеш" е пасивно очакване, без да се отчитат редица фактори и влияния които често водят до разочарования.
Това бе мотото на този свят, на това стъпало.
От тук на сетне навлизаме в друга класна стая в която ще трябва да научим урока за кокошката и яйцето.
Т.е. яйцето е рожба на кокошката от което се появява нов живот (пиленце), но то носи в себе си пълният потенциал на кокошката.
Чаткаш ли за каво иде реч?

Човек толкова смел да покаже себе си на света и то най-ранимата ,най-чувствителната и нежна част-душата!Аз,честно казано,не мисля ,че съм специа лист по тълкуване и разбиране на поезията но твоите стихове ми харесват много и както знаеш често те посещавам!Съжалявам,че съм пропуснала някак "Една изоставена жена" .Адмирации специал но и за него!
Всичко,което чета при теб,естествено преминава през моята "призма",през моите разбирания.На мен лично би ми било интересно да разбера и твоята гледна точка ,но само наистина да не си докараш повече проблеми.От обясненията ти по горе разби рам,че ти си доста решителна личност!
Каквото и да решиш,подкрепям смелостта и реши телността ти да решаваш проблемите а не просто да оставяш нещата по течението!
Благодаря за хубавите стихове и успех ти желая във всичко и въпреки всичко!
Поздрави!Хубав ден!

в "Една изоставена жена" опитах да покажа две неща. Първо идеята за любовта винаги е присъствала в мен като синоним на съзидатението. Или любовта е енергия, която гради, създава, тя никога не може да бъде разрушител. Дори една несподелена любов е прекрасна, защото самото чувство е достатъчно за онзи, който е избрал да обича. Изборът е нравствен. Какво обаче се случва, когато птицата се самоубива? Абсурд! Противоречие. Та нима наистина може птица да се самоубие и каква силна болка е спсообна да пребори този инстинкт за самосъхранение...а може би не болка, а всъщност надежда (мотива за феникса, образа на вечно възраждащата се надежда за нов полет). Едно е сигурно Вселената би се разбъркала, когато птица скача, за да се самоубие - нещо се е случило нещо голямо, нещо трагично. Конкретно в този стих това е изоставянето не толкова на конкретна жена, а изоставянето на женското начало. Моята героиния не е представена в нейната тленна обвивка, а в нейната енергийност. Изхождайки от обосновката за ин и ян и за различните проявления и "мисии" на женското и мъжкото. Женската енергия е изпълваща, придаваща смисъл на формата, като розов дим, изпълващ стаята на мъжкото. Изоставената жена се намира в безизходица, тя не може да осъществи себе си, лишена е насилствено от правото да изпълва. Решението е в смъртта, но именно тази смърт, която означава рушение на познатото и надежда за прераждане.

Конкретно поводът за написването на това стихотворение е една едничка фраза, дочута в една песен...нататък всичко е плод на интерпретация от моя страна върху този афоризън.
"летя своя последен полет, но със стиснати криле" (горе долу така би звучала фразата в превод на български)

Бягам от обясненията, не защото си мисля какво бих си навлякла на главата, а защото не искам да давам предписания как да се прочитат нещата ми, защото всеки има различни усещания, различни въпроси. Давайки оняснения, бих лишила словото от неговата най-важна мисия, а именно да дава свобода.

продължавам

От друга страна е наистина страшно дразнещ навика на повечето читатели да виждат не света на произведението, а да се опитват да дават предписания на автора му, все едно това стихотворение е преписано от някоя ученическа тетрадка.

Малко са хората, които пишейки стих си мислят за себе си и собствените си преживявания. И са предимно на възраст между 14 и 22. Пишещият стих, преди всичко пише впечатленията си от сблъсък с действителността, но дали неговата действителност, дали чуждата -ето кое не е важно за стиха и неговия живот. Повечето писатели се стремят да правят от частното общо, да дават предписания за пътища, да рисуват сегашното време.

Чела съм такива невероятни глупости. В един стих, посветен на страха от смъртта и писането като път за бягство от преходността на тленното, получих коментар, пропит със съжаление, който ми даваше съвети как да преодолея любовните си несгоди.

И всичко това не може да ми стане смешно, не мога и да го подмина с лека ръка. Защото всъщност ме отчайва

Просто ме е гнус от цялата тази пошлост, на която ни научи чалгата. Светът зад привидното е онова, което вълнува литературата. Тя винаги е била слово-символ, указващ знак за нещо друго, отражение на дълбокото.

Ето да речем едно стихотворение на Дебелянов, публикувано със заглавие "Скрити вопли" (В никакъв случай не се слагам редом до това име, не си го и помислям даже, за друго иде реч). Това стихотворение е един своеобразен бунт на модерното в света на словото, за първи път там се въвежда образа на смъртта-майка, говори се за рушението на патриархалния строй, за невъзможността да се осъществи завръщане. Но масово стихотворението се разбира твърде плоско - някой иска да се върне при родните места, да прегърне майка си и изпитва носталгия по младостта. Мисля си, че Дебелянов би бил много разочарован ако разбере как прочитат темите му днес, повлияните от чалгата и пошлостта, съвременни хора.

Отдавна в нас умря умението за разбиране на словото, за проникването в света зад думите. Ние не искаме и отказваме да познаваме света на литературата и да боравим с литературната мисъл, за нас е станало по-важно да клюкарстваме, да се бием в гърдите, да търсим "турския сериал", да се занимаваме с това кой какво е ял и кой с кого е спал. Всичко това предизвиква в мен гняв - справедлив или не, това не зная. Но аз не мога да си седя мирно, да се усмихвам снизходително и да търпя подобно словоблудство, казвайки си, че "не ме интересува". Интересува ме и то много ме интересува, защото имам будна съвест, защото някога пред слвоото съм дала обет да бъда глашатай на епохата. Пишещият не пише за себе си, той винаги и всякога е проводник на идея, която търси начин да се осъществи.

И просто трябва да се борим с чалгията, с пошлостта, с плоското мислене, с горделивостта на егото, длъжни сме, аз се чувствам длъжна да го правя.

те поздравявам и подкрепям за всичко ,което казваш!За твърдата гражданска позиция също!Да,произведенията нямат нужда от обяснение наистина!Всеки е хубаво да възприеме една творба по своему,със своите разбирания за света в момента!Но ми беше интересно да разбера повода за написването на стихотво рението ти "Една изоставена жена"Разбира се,че трябва да не приемаме творбите като лични изповеди а трябва да се опитаме да разберем нещо ново и различно за себе си и света ,което ще ни обогати по някакъв начин-емоционално или възгледите ни за света изобщо!
Поздрави!!

Можеш да ме попиташ винаги на лични ако нещо друго ти стане любопитно :) Сега ще ти изпратя песента, която дочух...след доста търсене я намерих, защото не слушам такава музика, а я дочух вчера от една кола, спряла пред блока ми.

Много ми хареса ето този твой израз "Или любовта е енергия, която гради, създава, тя никога не може да бъде разрушител" И аз мисля точно така за това ти подарявам следният линк:. http://mislite.eu/flash-prezentacii/istoriya-za-lyubovta-f10
Поздрав Дора

Благодаря за подаръка!

Любовта, дори в своята роля на рушител, винаги носи в себе си идеята за Апокалипсиса и Сътворението. В този смисъл, дори когато е жестока и ще руши, нейното рушене е пресъздаване, претворяване, надмогване, недстройване. Оттам си мисля, че болката след раните е най-добрия учител на вяра и надежда.
(и така свързах стиха си със синволиката на вчерашния ден;)

Радвам се че ти харесва. Продължавай да пишеш, аз ще те чета с най-голямо удоволствие.
Поздрав!

Не им обръщай внимание на комплексарите, които се стремят да те объркват. Пиши си както си знаеш!

Разбира се, че ще продължавам. Просто трябваше да дам гласност на проблема.
Защото съм сигурна, че доста хора го имат.

Благодаря за бързата и адекватна намеса от страна на администраторите. След като подадох сигнал за нарушаване на правилата от потребител, блогът му/й беше изтрит доста бързо

И се хранят със злобата си, без да осъзнават, че тя ги изяжда.
А изкуството затова не е точна наука, защото всеки го възприема със своето сърце и ум. Продължавай да пишеш и да ни радваш!

Професорът ми по Съвременна поезия казваше (или по-скоро цитираше):

Литературата е единствената наука, която не е догматична, защото единственото, което тя прави е да задава въпроси