Тревожното очакване на чудо -
преглътната сълза, сподавен вик
в средата на нощта,
когато нищо друго
не говори с тази тишина.
И няма стихове,
че до последния кървят
като отприщен бент
пред натиска на вярата
в едно мечтано утре.
Нощ на страшни равносметки
в пустото,
където няма и луна.

Така ми трябва твоята ръка,
като компрес на болното,
като люлка - да заспя.

Замлъкна телефона
след прошепнатото "лека нощ",
а ми идва да крещя,
как би могла да бъде лека тя?!

И хиляди въпроси се тълпят,
заплитат се в кълба от дим,
злобно паметта повтаря,
че няма да ги разрешим.

И всичко се превръща в многоточие.
Няма стихове,
че до последния кървят.
Ето тези точки, те са тук,
малки стражи на душата,
малки белези надежда,
мънички въздишки.
Тишина и точки -
един Вселенски телеграф
изпраща послания до Бога.
Малко ли е или много,
кой може да отсъди.

Ръката ти ми трябва,
тъй както тревогата за чудо...