Всяко нещо, всяко банално нещо, един ден не ще бъде поредното.
Така ще дойде последния сън и последното събуждане, за последен път ще отпием вода, за последен път ще видим образа си в огледалото, за последен път ще изпитаме нещо.
Някога ще дойде онзи ден, в който всичко ще е последно.
И сълзата и казаното "обичам те" и нервите, и въздишките и усещането за вятър в лицето.
Всичко! Ще имаме последна прегръдка, последна усмивка, последна дума, последен стих. Ще видим някой за последен път, ще чуем нечий глас за последно.

Затова, не е ли по-добре да не пропиляваме тези неща?! Да казваме "обичам те" и "благодаря". Да се усмихваме на вятъра, да намираме време за хората, да не пилеем времето си в нерви и болни амбиции, да прощаваме, да се радваме повече.

Защо трябва да се караме, да се сърдим, да защитаваме тази наша пуста гордост, която често пъти ни спира да обичаме? Защо трябва да крием чувствата си, да отдръпваме ръката си, да се пилеем в нерви и гняв, в ревност, в тревоги? Какво от тези неща ще има значение в последните минути, след последната глътка вода?!

Защо трябва да отлагаме и да се страхуваме? Ще го направя утре, а ако утре не дойде? Сега нямам време да се занимавам.

Прекалено улисани сме в тревоги и празна суетня, прекалено много отдаваме значение на незначителни неща, прекалено много забравяме да сме искрени  и да показваме на хората, че държим на тях.

Затова днес избирам да съм себе си, да обичам, да се радвам, да го показвам, да не правя планове, а просто да следвам днешния ден, да прегръщам, да прощавам, да казвам "благодаря". Затова днес избирам да не мълча, да не отлагам, да не се страхувам. Днес се помирявам с хората, днес успокоявам сърцето си

Утре? Утре сега е толкова нереално, така далечно, така несигурно.