За тебе стих така и не написах,
не стигат сили в двете ми ръце.
Моя малка, незабравена вишно,
неизпята песен на едно сърце.

Моят приятел със синята риза, освен синя риза има и едва доловими лунички, и къдрави, лешникови, почти руси коси. Ако беше човек, щеше да се казва Добри.
Добри...не стигнаха въздишките и стиховете ми, за да направя от него една малка черна вертикала, която винаги и всякога има живот по-дълъг от земния. Но ти си тук, във мен, до мен, и всеки стих е твой. 
Моят приятел със синята риза - така нарекох аз самия стих, самата песен. Защото стиховете често са нещо отделно от автора им, нещо самостоятелно, което диша сякаш със свои собствени дробове. Моят приятел със синята риза е всъщност едно момче, което се роди и живя твърде малко, но за краткия си живот успя да донесе много усмивки и надежда. И аз до днес не мога да забравя как за няколко дни светът беше едно по-добро място.
След смъртта му, настана ужасна тишина в света ни.  И тогава той се роди отново в двете ми ръце, превърна се във вечен мой спътник, в моя най-верен приятел, в моят най-голям защитник и най-щур другар.

ВИШНА

Дръвче със слаб и тънък корен,
дали от теб ще стане вишна?
Ще се опазиш ли сред двора,
ще доживееш ли годишнина.
Разперваш към небето дръзко
нагоре тънките си пръсти,
но храбростта ти ще измръзне -
все още крехко и невръстно си.
Ще те изскубнат и тогава
останалото е излишно.
Забий в земята корен здраво
и оцелявай, малка вишно!
Пламен Панчев

Хубаво, мелодично, перфектна постройка на стиха, класическо,
но и в същото време – с модерно звучене.
Жалко само, че поради многото плява и спам в сайта, такива
стойностни публикации не стигат до по-голям кръг читатели!
Приятна вечер!