Той бяга от училище и изкарва пари за бира и цигари от платени митинги. Дават му по 20лв., за да ходи и да вика силно „Оставка”.
Той има най-прекрасната усмивка и най-чистите очи.
На 16 години е, вече познал доста болка в живота си, много разочарования понесъл и много неразбиране. Когато го срещнах за първи път сякаш се опита да ме запознае не със себе си, а с образа, който другите му бяха създали. Беше му удобно в него, защото така се чувстваше защитен и сигурен, устойчив на наранявания.
Днес това дете ми донесе цвете. Разбира се, казаха през смях, че е защото си пада по мен.
Една сутрин, още по тъмно, той дойде при мен.
„Ти разбираш от литература, нали?”
Очаквах да ме кара да му напиша някое домашно, а след моето кимване, той извади една книжка от джоба си, отвори я и ме погледна: „Научи ме, обясни ми!”
Беше стихосбирка на Вазов.
„Не бива да ти обяснявам аз – казах му, защото твоята учителка е много вероятно да ви преподава по начин, който си е неин.
„Тя не ни преподава. Когато идва, отваря някаква нейна тетрадка и започва да ни диктува. А аз си излизам и отивам в кафето”
И така, той всяка сутрин по тъмно, идва, за да говорим за литература. Той – нехранимайкото, прайдохата, наркоманчето. И обяснява какво е разбрал, какво е почувствал, какво му е направило впечатление. Сяда на бара и докато аз правя кафе на някой, той прочита нещо и обсъждаме.
Не зная дали е правилно, не зная дали е погрешно. Зная, че това дете има най-чистите очи и най-искрената усмивка. Зная, че тази хризантемка, откъсната бог знае от къде, е най-силната мотивация да не спирам в моята си посока. Цветето сега е пред мен и всеки път щом го погледна, се усмихвам. Усмихвам се на знака и смисъла, който то е. Усмихвам се на мечтите си.
Не зная кой даде повече и на кого. Знам как се чувствам в момента – богата и окрилена.
