Днес се връщам назад, много назад.
Не, няма да пътувам през епохите, ще спра под натежалата от плод, череша, в чиито клони още отекват смеховете на мен и на батковците ми.
Точно там, зад къщата, която още пази въздишки от най-смелите мечти и сълзи от най-ужасните кошмари. В онези нощи, когато баба присядаше с блага усмивка до мен и ми казваше, че чудовища има само в лошите сънища, а после оправяше завивката ми и на излизане никога не гасеше лампата.
Ще се спра в онзи двор, отрупан в сняг, който още повтаря играта ни на крепости и онези щури престрелки със снежни топки и хартиени фунийки. Там при замръзналата чешма, от която късахме ледени висулки и си мислехме, че имаме най-страховитите копия в света.
И ще приседна вечер до печката. О, тя още пее все същата песен. И пламъците играят като отблясъци по белосания таван.
Ще се върна в онзи чуден аромат на нещо свое, на нещо безпределно. В онова толкова чудно безвремие, което никога нямаше дати.

Ще погаля пак между ушите жълтото ни куче, а то ще размаха радостно опашка и ще легне по гръб. Някъде ще пропее закъснял петел, а баба ще се развика от вратата да си взема шапката, защото е студено.

..........................................

Помниш ли черешата в онези дни,
и как си късахме от небето звезди.
Помниш ли, как се гонехме в житата,
стиснали по залък хляб в ръката?!

Помниш ли онази стара, бяла къща?
На сън при нея винаги се връщам
Спомни си легендите на онзи край
и прекрасното усещане...за Рай?!

Ела! Да настаним сърцата си там,
което всъщност е време, не място.
Мое свидно детство черешово -
от теб да се напия,
                     докрай защо не мога?