Дом? Това е мастилото, с което
съм написала първия си стих
с въздишките, които го красят
в оня час от невъзможност тих,
когато става синя планината.

Дом? Това е онази усмивка,
в която изгрявам след допир
с онази магична, безкрайна любов,
бликаща от ръцете ти,
която има сила да твори вълшебства.

Дом? Това е спомена за всяка книга,
спомена за всяка радост и сълза.
Домът не може само да е място,
зазидано зад четири стени.
Домът е онова пространство
във сърцето ми, където
се откривам, сътворявам и руша.

Дом е прегръдката на татко
и силното кафе след залез.
Дом е всичко споделено
и любовта, която блика
към всеки стих, въздишка,
допир. Домът е усещане,
но никога за място,застинало
в статичното очакване
на притежание.
Домът е винаги уют и раздаване,
и мечта, която да следваш.
Той е твоят стремеж към сбъдване
и обичта, която грее в очите.

Той няма врати и ъгли, и стени,
домът това е сърце,
което обича, което тупти.