Една къдрица пада върху окото му. Вятърът се заиграва с нея, като с махало на часовник и отмерва някакви си свои интервали от време, незначещи и несъществуващи в света на хората. Ръката му решително се вдига, за да отмести сякаш немирния кичур, но вместо това стиска с палец и показалец основата на носа и стиска очи. Когато ги отвори ще са влажни, а вятърът ще бърза да ги изсуши, но това сега не е важно, сега това е далечно и трудно бъдеще време. Къдрицата спира лудото си клатушкане, залепила се за ръката му и сякаш го милва, сякаш го утешава.
Наоколо минават хора и бързат, а вятърът премята есенните листя, нападали по алеята и ги събира в краката му.