Изгубена! запиляна в мисли за ревност, любов, щастие и мъка, аз просто се изгубих. Изпуснах ръката, която ме държеше и наоколо остана само тъмното. Онова тъмно, което има четири стени, а не ги виждаш и се чувстваш гол пред погледа на някакъв звяр, роден от изтормозеното ти съзнание. Всеки тропот е нечия стъпка, всеки повей на вятъра - плач.
Изгубена за света на нормалните възприятия, изгубена за света на хората, сама в тъмното, в това дълбоко, тихо, безкрайно тъмно.

И този налудничав въпрос, тези гласове в главата ми, които се подиграват с мен, които нагло ме изправят пред въпросите на собствените ми съвест, вина и прошка.

Какъв е смисъла? И има ли смисъл?

И натрапчивото усещане, че ми се пътува някъде, където сърцето ми разпознава като "у дома". Тази необяснима, странна носталгия, тази тъга по нещо, което няма реални паралели, нещо което е само усещане, съмнение, миг от намерение и отражение на желание.

Има ли смисъл? Целият този миг, наречен живот. Цялото лудо препускане на подивелите дати и това тягостно и тежко бавене на всяка секунда? Има ли смисъл, каквото и да е, което се е случило, се случва или предстои да се случи, когато осъзнаеш, че сам в тъмното, изгубен в собствените си мисли, заклещен между датите и секундите?
Имаше ли смисъл да разучавам що е ямб и хорей, докато децата навън се учеха да карат колело?
Имаше ли смисъл да извиквам синьото в себе си, да се натоварвам с понякога непосилните му товари?
Има ли смисъл да продължавам? Защо? Всичко после се губи в тъмното, отмерва своите бавни до смърт секунди и своите шеметни дати.

И после всички умираме

Имат ли смисъл следите ако по тях не върви никой? Има ли смисъл пулса, ако някой не си го спомни. 

Замълчи, суета!

Може би просто трябваше да запаля лампата, да си налея чаша вода и да се зачета в книгата на Болеслав Прус... Може би трябваше да се спася от поредното умиране, може би един ден няма да ми се прииска да се раждам отново, защото ще съм уморена или твърде цинична.

Може би в това е смисъла - да си идеш вкъщи в крайна сметка, да последваш тази носталгия по чудните й пътеки, да се спасиш от това вечно повтаряне на едни и същи до болка скучни вече неща като любов, страст, ревност, страх, гняв.
Може би топката в стомаха така ще изчезне и ще изчезнат датите и секундите.
И после нищо няма да бърза или да се бави, защото нищо няма да се движи в онова прекрасно място, някъде в неопределеното...някъде у дома.

смисъл или всичко е било напразно...?
И в празнотата да бъдем вечно сами в мрака....