И ето няма нищо.. Дланите, опразнени и пусти,
сякаш ураганни бури са вилняли,
докато съм се целувала със съня.
и го няма пулса, вените ми траят,
а наоколо е още синьо, още синьо...
задъхващо и приказно.
Това е някаква урва със остри скали
и аз търся пътя си към истината,
а коленете се свиват в агония,
прекалено изморени, за да продължат.
А лази ли се към истината?!

Тишината пак е пълна със стотици думи,
невикани, при мен поспрели - да ме поздравят.
А дланите ми като заглъхнало мастило
стоят пред мене грозни и напукани.
О, знам - това е път. За никъде. За всякъде.
И изоставила коленете си,
аз трябва да се изправя и да продължа.

Скалите не стават за хващане,
урвата не служи за утеха.
Някъде една забравена истина
на пук на всичко, зове ме.