Тя стоеше до прозореца и чертаеше невидими фигурки по смълчаното стъкло. Въздишката й оставяше горещи кръгчетта по ледената плът на стъклото и това, че се стопяваха й се струваше сега така важно, сякаш нищо на света не беше по-важно от това, че следите й не можеха да останат завинаги, там където са издъхнати с толкова болка и копнеж. Пръстите й безмилостно продължаваха да чертаят странните фигурки, които не се виждаха с просто око, но тя си ги познаваше и им се усмихваше. Вятърът леко се заигра с бялото перде и я сепна металическия глас на звънеца.
- Тук е! - прошепна тя на прозореца и с широка усмивка се затича, за да посрещне госта си. Беше съседката от долния етаж.
- Сама ли си вкъщи, мила? Не можеш да ми помогнеш. Хайде, пак ще дойда.
"Сама...сама...сама..." Всяка стъпка по невъзможно дългия коридор кънтеше със звука на тази жестока дума. Стаята я посрещна, настръхнала и неприветна, разочарована, че не е хванала за ръка щастието си, а се прибира сама...сама...сама...
Книгите лежаха на масата, отворени на някоя трудна страница, химикалката, строена чинно до белите листя нямаше да помръдне самичка. Песента, която за кой ли път превърташе беше свършила отново и трябваше някой да я пусне. Кафето беше изстинало в чашата и не беше вкусно, трябваше да се направи ново, а тя седна на ръба на леглото и в очите й се събраха сълзи. Защо се чувстваше тъй тежка, така ненужна, толкова вкаменена. Тъжен поглед се плъзна по белите листя, по книгата, по чашата за кафе. Нищо не й се правеше, не й се помръдваше дори, нямаше сили. Толкова уморена се чувстваше напоследък. Толкова уморена от това да имитира спокойствие, да се държи изправена и силна, да преглъща сълзите си и все да си мисли за едно и също. Мисъл, която толкова силно я плашеше, мисъл, която беше откраднала покоя на безсънието й, смеха й. Как да я спре?!
Стана от леглото и все чашата си с кафе. Земята продължава да се върти, светът продължава да бъде, сърцето все още бие - значи и тя можеше да продължи, можеше да събере сили, за да бъде утеха, можеше да събере смях, за да бъде усмивка, можеше да се пребори със съмненията, за да бъде вяра. Трябваше да може, щеше да успее. Но, Господи, толкова уморена, толкова сломена беше от всичко, щеше ли да издържи крехката й душа, щеше ли да издържи сърцето й...и докога. Ще може ли?!
Дълго я гледах. Възхитих и се, съжалих я, а най-сетне силно стихнах рамото й:
- Ще можеш, защото обичаш. Ще можеш, защото си истинска, ще можеш. Ще се справиш и никога няма да прошепнеш даже своята болка. Ще мълчиш и ще изтърпиш, за да бъде твоето утро наистина светло. Ще успееш, ще дочакаш края на приказката, какъвто и да бъде...ще го дочакаш достойно и смело, както си го правела винаги. Стига с тази инертност, стига с тази умора, стига сълзи. Вече почти удави смеха си в тях. СТИГА! Ще издържиш, защото обичаш, защото обичаш, защото обичаш...по дяволите...Защото ОБИЧАШ, така както не си и представяла, че някой е способен да обича. Защото това чувство е категорично и истинско, по-категорично от болката, по-истинно от ревността, по-свято от иконите в храма, по-силно от смъртта, от смъртта, мое жалко, слабо друго аз... дори от смъртта...Ще успееш, защото обичаш!!!
- Защото обичам... - прошепна тя, пое въздух много дълбоко и отиде да си свари кафе, защото не знаеше той кога ще дойде и щеше ли да успее да го дочака будна. А толкова много й липсваше, така искаше да го прегърне, така се тревожеше за него. Нещо сякаш не беше наред с пулса му, нещо сякаш го измъчваше. Искаше да го прегърне силно, да успее да му даде от силата си, да успокои деня му, да излекува раните, отворени от делника.
ЗАЩОТО ОБИЧАМ!!!