Много често чувам от приятелките си: "Забрави го!" Отговарям им винаги с шега: "Да, добре, утре ще стана по-рано да я свърша тая работа." Нима се забравя, когато си обичал...хм...може би. В тези уводни изречения искам да обърна внимание на две неща и да ги изясня още в началото. Първо, това са мои лични преживявания и възгледи и не ангажирам никой да бъде съгласен с тях, нито претендирам те да са "научно" обосновани. Въпреки че обичам да се вглеждам в хората и имам проницателен поглед за душевността им, все пак не съм експерт в областта. И второ, нещата, които се случват (това ще прочетете малко по-долу) не стават "на сила", а просто се преминава през тях. Или не можем да чувстваме нарочно, просто не става. Опитах се да опиша безпристрастно онова, което се е случило в моята душа и онова, което се случва в момента, за да намеря отговор на един простичък въпрос: Как се забравя човек? Също така в текста ми много от заключенията лежат върху споделеното от мои добри приятели, преживели раздяла.
Е? Как се забравя някой?
Не се забравя. Веднъж влязъл в сърцето ти - остава завинаги там.
Излезе ли, не успее ли да остане - значи никога не е влизал истински, влязла е една представа за него, която с времето е изгубила окраската си и е рухнала. Всъщност любовта, според мен, си отива, когато "прогледнеш" или когато осъзнаеш, че човекът, който е или е бил до теб си обичал не заради самия него, а защото в него те е запленило измисленото, твоят "идеален партньор", нуждата да покориш този "идеален" и да бъдеш покорен от него. Измисленото се обича лесно. То представлява една сладка илюзия, която отговаря на мечтите ти, лесно можеш да се заблудиш, че си постигнал мечтата си, че си направил илюзията - действителност. А после минават години и ти "проглеждаш". Понякога се случва изведнъж, но в повечето случаи това "изведнъж" е капката, преляла чашата. Времето малко по малко разбива твоята илюзия, сваля ти "розовите очила". Човека до теб има много неща, които не ти допадат, все по-често започвате да се карате, правите си номера. Чувството е горе долу подобно на онова, което изпитваш, когато си в някой хубав ресторант, музиката те пленява, обстановката е прекрасна, покривките бели и чисти, в менюто виждаш нещо, което има много екзотично име и си го поръчваш, започваш да си мислиш колко ще бъде вкусно, ново, интересно, нещо, което небцето ти отдавна желае да опита, а после келнерът ти носи най-обикновена пилешка супа, която баба ти готви по-вкусно. Разочарование. Ти просто се чувстваш прецакан сам от себе си и започваш да оглеждаш чуждите панички. Те какво вечерят, защо лицата им са така доволни? Илюзията винаги има край, това й е най-тъжното. Ако се замислим в краткостта й можем да открием красота, но ние хората не сме свикнали да оставяме нещата, докато още са хубави. Те трябва да се скапат до край, трябва да видим дъното на паничката, за да разберем, че сме изяли послушно безвкусната супа и че с каквото и да сме я подправяли не е станала по-вкусна. Трябва да си платим сметката и чак тогава да си тръгнем. А какво ли хапваха другите? Не, сити сме, вече няма място за другото, късно е. А и ни е страх от следващото безвкусно ядене, страх ни е дали отново няма да прецакаме себе си.
Когато се случи така, че любовта свърши, че някой е илязъл от сърцето ни, то никога не е влизал той - човекът, такъв какъвто е, а представата ни за него, именно тази представа сме обичали, нея сме превъзнасяли. Ако все още сме с него, започваме да го превъзпитаваме, та а ако може да го доближим до онзи първообраз, който сме му били дали. Че страхът от самотата е много страшен, нали?
Но когато се е настанил вътре такъв, какъвто е - не излиза. Остава завинаги и ни носи някакви чувства, някакви усещания. Защото всичко, което е в сърцето ни е част от нас, гради ни, променя ни, говори ни. Въпросът е можем ли да забравим този човек? Не! Няма как да се случи. Особено ако сме го обикнали истински. Не можем и да го намразим. Ако в нас остане омраза, то ние не мразим човека, защото се е разделил с нас, а защото е бил така далеч от нашата представа. Често обаче болката се бърка с озлобление. Или по-скоро се замества, защото е по-лесно. Но после минава време и се успокояваме. И именно в спокойствието ние можем ясно да определим какво се случва с нас, какво се е случило и дали ще можем да забравим този човек или не, дали ще го обичаме винаги или в нас ще настане безразличие. Дойде ли безразличие в спокойствието - идва и забравата, то значи никога не сме обичали този човек, той никога не е влизал в сърцето ни, а илюзията сме готови да прехвърлим на друг индивид. (Демек огладняли сме отново)
Ако в спокойствието, което е настъпило, остане обичта. Тя ще е завинаги. Тя е нежна, топла, приветлива, тя не изпитва смут, че е там, тя е открита, приятелска, братска. Тя търси щастието на другия, търси победите му. Радва се истински на срещите, споделя трудностите. Тя е грижа и съпреживяване. Срещите винаги са сърдечни, прегръдките много топли, думите много спокойни и открити. Това е една сърдечност, една истинска подкрепа, една безкрайна вяра. Раздялата не е вечна. Срещите винаги се повтарят, а забрава никога не идва. понякога в самота се питаш: "Хей, какво ли прави...чакай да му звънна, можем да пием кафенце и да си бобъбрим"
Ако остане безразличие - то е тягостно, досадно. Ако обстоятелствата наложат чести срещи - те са странно мъчителни  и има опасност досадата да прерастне в раздразнение. Тук е мястото за подигравките, обидите, нелепите престорености на любезност. Тук точно ще дойде и забравата.
А ако остане любов? Ах...ако остане любов?

...следва в следващ постинг, че трябва да се настроя на вълна неемоционалност, за да завърша есето подобаващо, както си му е редът ;) не че ще успея докрай, но поне отчасти ще огранича емоционалните изблици на сърцето си, за да запазя структурата на текста.

Права си - трудно е да забравиш някого , към когото е имало чувство . Това се дължи и на магентичната връзка, която е в нашите фини полеви структури . Нейният евентуален разпад понякога продължава дълго .

"евентуален"? Кога няма разпад? И как се познава, че няма да има разпад?

Това е химия, магия, която няма обяснение.Обсебва те и те държи дълго:)
И след време разбираш, че чувството, което си изградил е илюзия, която си създал в представите си.
Истинската любов има "натрапчивия "вкус , горчиво -сладък от нещата, които ни завладяват внезапно, проникват във всяка клетка от съществуването ни и не ни дава покой! Тя е мир и "война" едновременно, противоречива, пагубна и същевремено толкова необходима! Тя е любов и омраза, слабост и сила, безпринципност и воля..едно огнено кълбо, което се върти и ни прави това, което сме.Истинска в своите прояви и емоции.
За много от хората, които ме познават, аз съм мечтателка,идеалистка. Но малко от тях знаят, че това не е така. Моята беда и грешки в живота ми произлизат от неумението да идеализирам и да се заблуждавам , а да виждам добре, както себе си, така и другите! Обикновен човек съм със много слабости. Човек търси в любовта това, което най- много му липсва! Споделих Приятелко, защото в теб виждам една сродна душа! / Не се изхвърлям и не лицемеря, както някои анонимни ме обвиняват/Винаги ме предизвикваш да споделям и да бъда себе си.
Благодаря ти за хубавия постинг!

Имах предвид , че някои такива връзки се пренасят и през други инкарнации на душите . Дано не съм го казал много сложно . Но от личния си опит го знам и споделям с останалите .

Споделям всеки пункт от мисълта. Знаеш ли и мен ме обвиняват в същото, но и мен - всеки, който ме познава, знае, че не мога да се заблуждавам, а онези, които все още се съмняват опитват даже да се съмняват в категоричността на моите истини, защото им е по-лесно така да е, иска им се да е така.
Аз пиша за хората, това е моята "мисия" в живота, да дам, такава съм се родила и ази ще е посоката на моя живот и на професионалната ми ориентация. А това предполага, че трябва да умея да разпознавам истината в хората. А за да я разпознавам в тях (дори понякога, когато те самите не умеят) значи, че много, много искрено трябваше да се изправя пред себе си и да се опозная. А това изключва всякакъв род идеализиране и заблуждения, защото как ще се видиш истински ако започвеш да слагаш калейдоскоп вместо микроскоп?!
Зная, че не лицемериш (анонимните със своите остри коментари, понякога са повече лицемерни и повече се изхвърлят от всички останали в блог.бг, но да не ги обсъждаме, те не са "истински").
Обичам коментарите ти и блога ти. И колкото и странно да звучи обикнах и теб.
За любовта мислите ми ще прочетеш в следващата статия, тук само и единствено ще те прегърна много топло. В мое лице имаш верен приятел.

Благодаря ти, аз също усетих положителните вибрации , идващи от твоето съзнание . Почти съм убеден, че ти си от тези, които са тук , за да донесат новото разбиране за живота . Прегръщам те като една сестра във Вечността , amrita . Светлината да е с теб .

Именно за това и аз говоря :) Просто ми се искаше да го пообясниш малко. Аз го зная, зная за какво говориш. Но на много хора им е нужно да го научат, за да се стремят към него, защото е така стряскащо прекрасно...нали.
Всъщност, може би и аз имам нужда от обяснение, защото знанието ми изцяло се основава на интуитивно придобитото такова. Не съм чела или не съм отделяла специално време да помисля и подредя това "знание".

хм...тази топлина ме усмихва много широко...благодаря.
Предизвиквам те за постинг по темата за връзката между душите, а аз и миаа ще обещаем, че ще поставим линкове към нея (ще придумам и още няколко светли борци тук в блог.бг, че да стигне до повече хора)

Добре :) . Малко ще издам от кухнята - има т. нар. "Висш Аз" , който се проектира в по-плътните реалности ( каквато е нашата ) в няколко личности или души , но те си остават свързани енергийно . По тази причина когато се случи да се срещнат тук, те интуитивно се привличат - става им мило от взаимното присъствие :)

:)