Приятелю, тъй странно днес смълчан,
до теб заставам, на пръсти се повдигам
някъде в далечината с поглед взрян
с птици и звезди ли пак си намигаш?
В очите ти са бликнали мънички сълзи,
приятелю, какво има, какво те тревожи?
Някой с нещо да не те е обидил и боли
сърцето ти под синята ти невъзможност?

"Виж! Отръпват се мъглите в хоризонта,
като танцьорки своите поли отмятат!"

Приятелю, танци ли те се приискаха сега?
Какво има? Усещам, че нещо те пробожда
и не са това полите на вълшебната мъгла.
Приятелю нещо зад мъглите ли тревожи
будните очи, сините криле на твоята душа?
Какво виждат очите ти зорки, защо скърбят?
Някой да не е размазал пак кал по есента,
та дълбоко в синьото пак облаци валят?

"Виж! В края на онази планина, на ръба
е застанала малка сянка и маха с ръка!"

Напрягам взор, сърцето във гърдите бие
сякаш блъскат в него страшни мълнии,
в полята на дланите ми вълк самотен вие
и нощта отново със безсъние се пълни.
Тревога сиво-черна засяда в слънцето
и тежи коприната, поела пътя в шепи.
Зъзне във сянка лицето на зрънцето,
оставено до браздата от сеячи слепи.

"Видя ли?! За това тъжа, за това мълча!
Да плачем, приятелко любима... за света!"