Минават дните ни в мълчание -
нелепа тишина.
Минават нощите във отчаяние -
нелепа самота.
Минаваме и ние умълчани
през света.
Минават, минават дните ни така.

А как ни се крещи?!
Само как ни се крещи?!

И крещим във вкъщи на онези,
които много ни обичат,
защото сме изнервени
от целувките на бича.

И крещим подобно главорези
срещу кроткото примигване
на по-страхливия,
който даже не крещи.

И крещим на празните стени,
юмрук и злост размахваме
срещу невинните стрелки
на времето.

И крещим във магазините,
по опашките и по такситата,
крещим по невинните,
крещим до насита.

А щом срещу лицето ни,
срещу сърцето ни,
на пътя на мечтите ни,
на пътя на идеите,
срещу съвестта ни,
срещу същността ни,
препречил входове,
завардил изходи
застане някой,
застане нещо -
мълчим.

Извръщаме глава,
навеждаме очи,
а съвестта боли.

Един срещу вятъра?
Един срещу пясъка?
Един срещу бурите?
Ще издържи ли?

Не ни ли е срам пред него,
не ни ли е срам от тишината,
не ни ли е срам от съвестта?
Не ни е срам.
Мълчим.
Броим.
И крещим,
за да се успокоим.

Един срещу вятъра?
Почакай ме - идвам!