Към първа част.

А ако остане любов? Ах..ако остане любов?

Малко да обобщя предишния си постинг. Веднъж влязъл в сърцето ти, човек не излиза от там. Излезе ли, то значи просто никога не е влизал той, а една, наложена от нашата потребност, представа за него. Онзи, който остава в сърцето ни след раздялата - не се забравя. А ако си го обичал истински не можеш и да го намразиш. Омразата, която евентуално ще настъпи след раздялата е по-скоро болка. Болката се заменя с озлобление, за да ни бъде по-лесно. Но после минава време и остава или обич, или безразличие. Безразличието ще доведе и до забрава. Остане ли обич, то тя ще е завинаги там.
Това според мен е простичкия механизъм на душата ни, това са нещата пред които е изправена, през оито ще премине след раздяла. Мъчително се преминава през различните етапи, защото много странични емоции се намесват, много заблуди се проектират, много случки променят мислите ни, много въпроси нахълтват. И всичко това е придружено с коренно различни, дори понякога с противоположни усещания. Те са нетрайни, променящи се, разнолики, понякога неестествени за характера ни емоции. После обаче идва спокойствието. Намирайки се в него, ние ясно можем да разберем какво се е случило с нас и да определим чувството, което е останало след цялата тази вътрешна конфликност, след това изморително тласкане в различните емоции и преминаването през всякакви състояния.
Ако е останала любов? Ако остане любов, остава болка. Една много странна болка, която не можеш да се самозаблудип, че е озлобление. Болка е, защото е празнота. Празнота е, защото е липса. Липса е, защото не е спокойствие. Не е спокойствие, защото е тревога. Тревога е, защото е обич. Обич е, но боли, защото не е споделяна и преживявана. Ето така боли. Тази болка ти носи усещането, че нещо липсва сякаш от тялото ти и се ражда стремеж към повторна връзка със същия човек (а може и с друг ако си досатъчно глупав, горд и ако умееш да се заблуждаваш - аз не мога). Тази болка постоянно е в теб, но не постоянно е силна и тежка. Пронизва всъщност, когато се е случило нещо тъжно с теб и имаш нужда някой да те утеши. Пронизва, когато си постигнал някоя победа, а не можеш да я споделиш с този човек. Пронизва, когато загубиш красивата страна на самотата и я превърнеш в отчаяние и самотност. (случва се предимно вечер) Пронизва и когато нещо ти припомни какво нямаш - някоя песен, събудила спомени за стари случки, нещо прочетено, нещо чуто, някой аромат, нещо, което си е било "само ваше". Може би, защото не те пронизва постоянно или защото не е омраза, но тя не е тежка за носене. Някои я наричат "сладка болка". Да, тя ти напомня колко силно и колко красиво чувство е способно да носи сърцето ти.
Някой казват, че истинската любов, истинското щастие и т.н. се познават по това, че болят. Споделям подобно разбиране, защото го изпитвам в момента. Сърце, което не е способно да изпита тази сладка болка, не е способно да обича истински, а не е ли способно да обича, съмнявам се, че е способно и на любов. Принципно всяко сърце би следвало да е способно, но ние често се вкопчваме в "заблуди", от които не боли, в "представи", от които не боли и пазим в себе си не сладка болка и обич, а нервност и умора.
Е, да не се отплесвам. За сърцето и колко е странен и чуден света му ще отделя специален постинг, защото то го е заслужило. Колкото и да отхвърлят мнозина неговата сила и правота, най-сетне разбират, че по-верен път от този на сърцето няма, че по-истинско слово от сърдечния удар - няма, че няма нещо, оето сърцето да не може да понесе и което да не може да промени. Но както казах - на друго място.
Остане ли любов - остава болка. Остава и обич, понякога идва желание да можеш да се научиш на безразличие. Остава съмнение, остава тъга, остават въпроси, остава празно. Остане ли любов, остава стремеж, остава желание, остава страстта.
Срещите носят буря от емоции. Нахлуват желания за физическа близост, демоните на наложени страхове и забрани, призраците на спомените. Очите говорят едно, думите назовават друго, а действията съвсем трето. Дори мълчанието говори, но то си говори нещо съвсем четвърто. В теб, някъде дълбоко в гърдите ти има радост, разлива се няаккво блажено спокойствие, слънце грейва в душата ти, всичко вътре е така нааситено, че можеш да се наречеш "щастлив", а после те залива вълна на съмнение, страх се загнездва в съзнанието ти, болката те пронизва. Чувстваш се разкъсан, странно е. В теб се настанява един много особен конфликт между обич и страст, между болка и радост, между това, което ти се иска да направиш и това, което би трябвало да искаш, защото е по-логично. Любовта всякога е отхвърляла всякаква логика. Това, цялото това нещо, което преживяваяш (понякога, особено за несетивните хора, се случва на подсълзнателно ниво) така може да променя поведението ти за секунди, че съвсем губиш ориентация. Никога не можеш да си сигурен от изхода на срещата, защото не можеш да си сигурен в себе си. Но какъвто и да бъде, в теб остава желание за още една среща и страх от от такава, защото е толкова страшно всъщност, че по-добре да не си го причиняваш. Но болката е липса, а липсата се превръща в тласък.
Ако след раздяла остане любов...има ли въобще раздяла?!

Нека привърша с този въпрос, за да си отговори всеки на него, както му е необходимо да си отговори. Моят отговор ще споделя след време.

Тя е изблик и пълнота, която се разлива във всеки един аспект на живота..Тя е рожба на споделеност.
Стремеж, вяра, състрадание.Помощ и доверие.
Човек не бива да гради щастие за сметка на друг..Това е грях!
Любовта е необходимостта да даваш от себе си, от душата си, без да се чувстваш задължен и да задължаваш. Тя не е афиш за избор на представление, а реалност.Която гради и премахва болката и самотата. Благодаря ти за хубавите думи! С обич:)

Исках само да допълня, че когато "виждам " имам предвид женската си интуиция в любовта..Като всяка жена и аз я притежавам:) Прегръдки:)

не е рушаща и наказваща. Тя е "сладка". Може би все още търся правилната дума, за да изразя усещането. И устойчивото словосъчетание, поднесено ми от литературата и в частност от поезията "сладка болка" ми дойде на помощ. Това е болка, която е обич... все още търся правилната дума, а може би няма такава. Усещането е по-скоро хубаво. Но лбовта останала след раздялата е липса...може би затова нарекох тази липса болка. Липса на сливане и съпреживяване.
Хубава вечер от мен.

знаеш ли колко "жени" напоследък срещам, които хал хабер си нямат от това какво е интуиция, които до такава степен са прекършили стръкчето, че страхувам се дали не са го изкоренили съвсем. Знаеш сигурно за кои говоря...

Браво, браво...но защо ли ми се струва познато...
Да ти призная, сутринта много сладко ме болеше лакътя на дясната ръка...какво ли означава това?

Благодаря, че се отби. Не зная аккво означава да те боли сладко лакътя. Може би в годините ще прерастне в горчива болка...до ревматизъм. Ако разбира се, работата ти и ежедневието ти изискват да натоварваш ръцете си. Ако ли пък не - няма страшно. Ухапало те е нещо :) Ще премине, не обръщай внимание...
"Много зрели разсъждения за 23-годишна" - не мисля, че възрастта определя зрялостта на душите ни.
Бъди здрава и щастлива. Прегръщам те.

:)