Снежинки нежни като майчина милувка
върху устните полягат смело, безрасъдно.
Наоколо се пише приказка с целувки,
вълшебен смях над покривите звъннва.

Летят моите стъпки по белите павета,
не внимавам - ако падна, ще стана.
Детски песнички звучат в сърцето
и в ритъма им закачлив подскачам.

Спомени от луди, бели дни на гости
в душата ми невикани се настаняват.
Пак на девет съм - в снега излизам боса
студ, настинки - нищо не ме притеснява.

Аз съм калена от ветровете на зимата,
от пързалката с онази нейна глъчка.
Вкъщи все ме чакат чаят и камината
и винаги топлата майчина прегръдка.

Ръкавиците нямат време да изсъхнат,
в косите си имам ледени висулки.
Боже, нека този извор не пресъхва.
Светът напоследък настръхнал е.

Няма ги децата и пързалките им щури,
снежните човеци, снежните войни.
Един възрастен само се смее лудо
и детски песнички за чудеса реди.

Приятели, зимата отново развя белите си одеала, пухкави като детски спомен. Аз не мога да седя и да гледам това вълшебство през мътното стъкло на прозореца си, слагам чайника на огъня и излизам да се измокря. Пък дано успея да накарам някое дете да се наиграе с мен и снега, защото напоследък ги няма децата. "Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца" - дори този странен, песимистично настроен човек виждаше в детската игра път за спасение и надежда. Къде сега ще остане малко бял сняг?!