Не бяхме си говорили така - от колко време?
Изгубихме се с теб из пътеките на делника.
Тези разговори - огледало на безвремието
как ми липсват нощем, и колко са потребни.

Думи кратки, сякаш си разменяме не слова,
а подаваме си един другиму чаши синева.
С камъни замеряме собствената си вина,
а на мястото на излишните думи има тишина.

"Ще лягаме ли, татко?"; "Дай да пием по кафе!"
И така до три часа, над чашите си ароматни
всеки безжалостно разнищва своето сърце,
докато не дойде ред да призовем тишината.

Не бяхме си говорили така - от колко време?
Татко, как за тези разговори да се отплатя?
Ще заделя от тях в душата си кафе и семе
и някога така ще разговарям с моите деца.

Ти тогава ще си приютил страростта си знам
в онази приказна страна на мойто детство,
а все по-рядко мен пътят ще ме води там,
все по рядко ще отпиваме кафе и вълшебство.