Една уговорка преди да започна статията си. Терминът "екзистенциална криза", въведен от Психологията тук няма да е изчерпан или обоснован от същата тази наука.
Придържайки се към полето на Литературата, позволила си все пак да забъркам Философията и Психологията, ще разгледам екзистенциалната криза като изграждане на екзистенция, а не като разпад на такава.
Или усъмняването, подлагането на проверка води до утвърждаване и самоопределяне.

Психологията казва за "екзистенциалната криза", че е стадии в развитието на индивида. Не край, а начало, което ще предшества промяна. Когато говорим за стадий, говорим за растеж, за израстване и развитие. Поставям съвсем умишлено три понятия, които сме свикнали да възприемаме като синоними и да употребяваме като такива. Ако си позволим за малко да обърнем внимание на семантиката им, ще видим, че между тях има разлики, ала се подчиняват на едно общо разбиране, което интуитивно долавяме като "положителна промяна". Защо езикът си прави такава шега с разумните ни мисли, свикнали да търсят винаги различните гледни точки? Насочвайки този си навик към значението на развитието, растежа и израстването ще забележим, че никак не е задължително това да бъде за добро. За добро ли развитието на раковите образувания? За добро ли е това, че бурените израстват? Ала все пак езикът ни поставя в една предварителна позиция за приемане на положителното. Ако трябва да се изразя по-метафорично бих казала, че скритото зад думите ни слово ни подсказва как трябва да възприемаме израстването и какво трябва да търсим в него.
И така, кризата на съществуването е стадий в развитието, който е пореден в цялостното израстване на индивида. Следва да мислим, че кризата иде, за да тласне развитието и е в служба на индивида. Но няма ли кризата сама за себе си една апокалистична, рушаща сила, която води до разруха, до спиране на разтежа, до невъзможност за понататъшно развитие? Трябва ли това да означава, че разрухата предшества изграждането? Че Апокалипсиса води след себе си Сътворение?

"Единствен път в историята след такива потресения не се създаде нещо велико. Ние умираме и знаем това!" Тези думи на Кобилински, написани в писмо до Рудолф Щайнер през 1910г. биха подложили на съмнение всичко, което предстои да изпиша. Защо ги поставям тук? Не аз няма да споря с него, няма да му репликирам. Искам само те да ми служат като контрааргумент за всеки следващ пункт, на който ще се спра. Може би е малко неподходящо или дори неправилно да се позовавам на авторитет, който противоречи на идеята на текста. Може би дори е леко странно, че все пак опитвам да създам нещо с така зададеното предварително условие. Но целта на една подобна статия (а и би следвало на всяка друга, но това са въпроси и проблеми на публицистиката, за които не ми се говори, защото неминуемо ще трябва да отправя поглед към днешните издания и да си извадя секирата, защото много глави са за рязане) е не да дава готови отговори, а да зададе правилните въпроси. Особено силно изразена е подобна необходимост, когато говорим не за статия, целяща предаването на достоверна информация за случващо се или скоро случило се събитие, а за такава, която представя една идея, една мисъл, един светоглед. А правилните въпроси за мен се намират на онова място, където се сблъскват различни теории, мисли, идеи.

следва >