Иска ми се да заплача,
само дълго някъде, свита
на кълбо като зъзнещо коте,
изоставено в преспите на зимата...
да плача.

Да плача, да плача, да плача...
иска ми се!

Вдишвам мелодията на забравена песен,
погалвам се в очертанията на някоя мечта
и замлъквам, затихвам, укротявам плача!

И поемам от слънцето, скрито
някъде много високо
зад всичко познато.

Искам да плача,
от болка и самота искам да плача,
а заплаквам от слънце,
от радост са моите сълзи.

Илюзията ражда илюзии.
Само слънцето има лъчи,
които милват до сладки, слънчеви сълзи.

Не обичам да плача, дори да боли,
да дарявам сълзите си, на някого дето,
хич не разбрал дори,
наранил е това, което за мене е мойта светая светих,
но за теб, бих написала не един стих.

И да плача, да плача, дори и от радост сега,
не, не искам, да отронвам сълза,
не защото в писанията нейде е грях,
а защото предпочитам, когато съм радостна - смях.

И денят е такъв, ден на усмивката по света,
вместо сълзи, дарявам усмивки сега
и не казвай, че да плачеш е лесно, ела
се опитай, през смях да намериш сълза.

Като кротка ръка утешаваш сега
всяка моя заседнала в дъната ми сълза
и поставяш някъде наместо самота
взрив от думи, потоп от слова.

Да плачеш е лесно, само когато
търсиш в сълзите излети огледало
на болката и на страха в душата,
а аз търся, търся предели.

Тъжно ми е -да! В стих ще се погаля пак,
ще намеря смисъла да се усмихвам.
Коя сълза ще се похвали с това,
че изгряла е от устремни мисли,
ако не е тя дете на любовта,
изпята в стих, отронена в слова,
които се стремят, стремят към радостта.