Нощта смълчава стари тайни,
святи в своята непреходност.
Крещи луната: зная, аз зная...!,
а аз й помахвам приветливо.

Гледа тя очи затворени от сън,
с огъня, останал от слънцето.
Тишината натежава и навън
се носи ехот от камбанен звън.

Спомените разнищват покоя,
луната плаче пак от безсилие.
Слънцето ще дойде спокойно
правата свои дръзко да изиска.

И след най-дългата нощ е зора,
покапала в розово и в сладост.
Ярост изпълва те, бледа луна,
а наказанието ти ще е радсот.