"Понякога е трудно да се извиниш, особено когато от твоята си гледна точка всичко е нормално, понякога само "извинявай" ще изтрие сълзите, които не разбираш."
gatet

Свикнала съм да не се обиждам, да не плача заради действията на хората. Научих се, защото се наложи някак да спра сълзите. Никой не пожела да ги види, да ги докосне, да ги разбере и аз трябваше да се науча на това сама. Нямах право да страдам, стиснах в зъби и умора, и женска слабост и сърдечни трепети и продължих напред. Никой не ми даде правото да се почувствам слаба, а всяко писмо, всеки стих крещеше: не мога повече да бъда силна.
Никой не ги прочете, а който ги прочете, се престори, че не ги е получил. И трябваше да потърся сила, там където беше немислимо да я открия - в разрушеното, в болката, в самотата, в раните. Открих я, нямах право да не я открия. Толкова много хора очакваха от мен да бъда силна и заради тях се наложи. Не го приемах като жертва, бях щастлива заради тях. Забравих да бъда обаче щастлива заради себе си.
И един ден се огледах и видях, че имам около себе си единствено хора, които използваха силата ми. Сила, която беше толкова съкровена, толкова моя, издълбана от стоновете, спечелена със сълзи. Надсмях се над себе си. И отказах да давам вече от силата си, отказах да я впрягам в чужди мечти, за да остане мъничко и за моите. Нарекоха го бунт и непокорство. Нарекоха ме несириозна.
Усмихнах се и си отидох тихичко, тъй както си тръгва сянката ни привечер. Не обяснявах, не се защитих, не поисках да си тровя дните с гняв, заради чужди слабости. Но бях вече изтощена, пребита. Нямах сила, нямах дори физическа сила да помръдна. Когато пред мен се изправяше проблем аз по навик впрягах жили и това ме изтощи съвсем.
Потърсих единственото ми известно лекарство, което лекува тези състояния - обичта, искреността, радостта от това да има някой, който мисли за теб, който ти подава ръка. Потърсих подслон при приятелите, които наричах най-близки, в които сърцето ми се беше клело хиляда пъти въпреки малките им слабости. И признах с цялата си надежда, че имам нужда от прегръдка, че обичам.
Малко издържаха тази проверка. Малко бяха онези, които можеха да ме разбират и може би по-важното, които искаха да ме разберат. Малко бяха онези, които знаеха, че с мен се говори открито и простичко. Малко бяха онези, които не спряха да вярват и казаха: Ела да те прегърна!
Другите ме досъсипаха съвсем.
От днес аз любезна обич не искам - уморена съм. От днес не искам да се преструвам, че вярвам в лъжи. От днес отказвам да бъда вечно в услуга на нечие Его, от днес спирам да се тревожа за онези фалшивите, за онези с празните обещания, за онези с прикритите чувства, за онези страхливите.
Казват, че човек изпитва приятелите си. Изпитва ги - вярно е. Но не умишлено, животът просто ни предлага понякога услужливо една сцена, на която те ще разиграят своите пиеси. Прекрасна сцена - унижение, болка и пустота. Със сетни надежди ти призоваваш най-свидните и в мига, когато си готов да повярваш в тях, забиват ножа толкова дълбоко, че дъхът ти се накъсва. Над теб тогава прииждат някакви хора и ти разбираш, че ще останат, че винаги ще са тук в най-трудното и в най-прекрасното. А другите ли? Другите винаги потъват, изчезват. Може би като Юда, забогатели с нищо незначещи суми и с една вина, може би с неясното усещане, че искат прошка и с твърдата убеденост, че никога няма да я поискат. А може би с гордост, може би с някаква си тяхна победа...и заспиват усмихнати. Може би доказали си колко горди могат да бъдат или колко жестоки. Дано им харесва!
Свикнах да не се обиждам и да не ме боли. Свикнах да търся в раните сила. Пак ще се изправя, пак ще продължа... имам толкова много мечти за сбъдване. Но днес разбрах едно, до мен ще крачат само най-истинските...
Другите? Другите изтръгвам от мислите си, от сърцето и от спомените си. Другите са само някакви неясни очертания на хора, които съм познавала...

човек не изпитва приятелите си... всичко друго води до неистини, които стават непростими неща. какво трябва да е твоето ЕГО за да изпитваш приятелите си? кой ти дава право да го правиш? за какво се мислиш? в каква заблуда живееш? това са неща които човек сам трябва да си отговори. иначе песничката е супер. силна си.

"Понякога е трудно да се извиниш, особено когато от твоята си гледна точка всичко е нормално, понякога само "извинявай" ще изтрие сълзите, които не разбираш."............ много хубаво написано и толкова вярно! Хубав ден!

Не, анонимен, разбира се, че не ги изпитва. Е, най-вероятно има и такива хора, за които максимата "Проверката е висша форма на доверие" важи с пълна сила, но те даже не ми се коментират. Понякога просто живота ги изпитва, изпитва силата на обичта им, на способността им да са смели, да са искрени... поставя ни в едни или други ситуации, които примерно за теб са вече сто пъти повтарящи се...и осъзнаваш, че са уроци. Мисълта ми не е много ясна :) Важното е след като сме се разочаровали от някого, просто да простим и да продължим по своя си път...

да... толкова вярно. Понякога не исъзнаваме колко сме наранили някой, не разбираме с какво, а едно "извиянвай" ще върне усмивката му. И ако наистина държим на този някой, би следвало да можем да го изречем.

някъде из пътя си, паднал, съсипан, отчаян? Какво ще направиш?

Не зная :) За утре не се знае. Знам, каквото мога да зная сега - ще се спра, ще му подам ръка, ще го прегърна, а после ще му залепя две плесници, за да се освести и ще го шутирам, за да продължи по пътя си...

Казват, че човек изпитва приятелите си. Изпитва ги - вярно е. Но не умишлено, животът просто ни предлага понякога услужливо една сцена, на която те ще разиграят своите пиеси. Прекрасна сцена - унижение, болка и пустота. Със сетни надежди ти призоваваш най-свидните и в мига, когато си готов да повярваш в тях, забиват ножа толкова дълбоко, че дъхът ти се накъсва. Над теб тогава прииждат някакви хора и ти разбираш, че ще останат, че винаги ще са тук в най-трудното и в най-прекрасното. А другите ли? Другите винаги потъват, изчезват.

Но това, което не ни убива ни прави по - силни, нали?! Така че дори и предателството не е случайно... аз обаче разбирам какво искаш да кажеш или поне така си мисля - Животът, с неговите изненади, може и да ни прави по - силни... но понякога е ужасно Уморителен...

Животът, с неговите изненади, може и да ни прави по - силни... но понякога е ужасно Уморителен...

Да! Понякога е наистина Уморителен. Докарва те до разни странни състояния, в които имаш чувството, че само ината те държи изправен...а може би вярата :) Ето в тези "сцени" много ясно проличават истинските приятелства. Едни са там до теб и изслушват мъката ти и изтриват сълзите, които дори не разбират. А другите? Тях си научил да си силен, те те презират, когато си слаб и изчезват...