Унесени в делнични тревоги и стари, недоболели чувства, захласнати в тайните на философията и в търсене на Господ, забравихме, приятелю бомбите на провокацията. Забравихме глашатая, който отгледахме в сърцето си. Забравихме острите шеги и истините, казани много дръзко. 
От много време не са ни наричали "нагли", защото сме си позволили да го направим по другия начин и сме показали така, че е възможен.
А ти ми идваш рошав, недоспал и тромав, пак си скитал без мене по завоите на Съдбата. Познах я - ухаеш ми на люлякови клонки.

Този път няма да ти кърпя ризата и няма да я гладя - такава ми трябва, на скитник риза, поела в гънките си посоки. Не я обличай даже, завържи я на кръста си - няма да ходим на бал, а ще слезем до площада и ще танцуваме танго, ей тъй пред погледите на морала.
Ще танцуваме, ще се смеем свободни до незаконие, ще се целуваме безсрамно, непочтително дори, а после ще изригваме греховно...

С теб изписвах най-красивия почерк на стиховете си в нощите, когато пълнехме писеца с мастило от най-пречистващите, ангелски сълзи.

Но и с теб съм тичала боса по горските треви и съм крещяла с пълно гърло, за да стресна вълците. Имах нож на бедрото си, помниш ли и огън в очите. И ми бяха тесни пътищата, затова се покачвах на някой клон, натъпкала в джоба си стихове и пиех вода от листята...

По звездно после те преписвах.

Бас държа, че тази лудетина ти липсва.
Приятелю, мой най-верен и таен, моя най-гореща тръпка и звезда, завързвай ризата, вържи я здраво... ще си правим съдба.

ПРЕКРАСНО !