Всъщност колко трябва,
за да сме щастливи?!
Една целувка за сбогуване,
една надежда в битките,
една мечта, за да летим
и малко време - да се насладим
на дъгата.

Без утре, без планове,
без да се разписваме над вещите,
все такива - чужди,
непритежаващи,
неискащи.
Едни отблясъци от съществуване,
неимоверни малки
и точно затова могъщи.

Всъщност колко ни трябва,
за да обичаме.
Едни очи, които съществуват,
една въздишка вечер,
едно писмо,
написано по залез,
едно сърце, умеещо да чувства.

Постове, развитие, кариера,
какво са те пред
онези пет минути време,
отделени на детето ти -
да го погледаш
как тича?!

И колко ни трябва,
за да бъдем все пак човечни?!
Малко вяра,
(стига и зрънце),
и малко надежда.
Един изгрев, една прегръдка
и сърце, преливащо от нежност.