Тя не е красавица, но излъчва толкова силна енергия, че се чувстваш привлечен, тъй както пеперудата я влече пламъка, който ще изгори крилата й. Тя не е красавица, но за теб е най-красивата, най-пленителната. Защото те е омагосала, вещицата му с вещицата, без даже да знаеш как е успяла да го стори.
Ясно си даваш сметка, че това е някакво болно чувство, някаква първична страст, нещо извън познатото, нещо неподлежащо на контрол и обяснения.

Тя ти се усмихва и в усмивката й винаги четеш хиляди неща за себе си.
Тя ходи срещу теб, а ти се вкаменяваш, неспособен да реагираш.
Не знаеш откъде идва тази нейна власт и защо те управлява така само с присъствието си, но си щастлив, че го може. Изпитваш едновременно омраза и възхита.

Тя не е твоя и не е чужда, защото сякаш никому не принадлежи и затова не я ревнуваш. Тя живее живот, посветен на нещо си нейно, до което знаеш, че никога няма да се докоснеш. Следователно тя не е сладката тръпка на забраненото, защото дълбоко в себе си ти знаеш, че с нея всичко е позволено. И това те плаши.

Тя пали в теб нещо, което не си знаел, че притежаваш. Вмъква се в душата ти и те разтърсва из основи. Пристигането й винаги е свързано с много вълнение и с ужасна паника. Но ти знаеш, че ще я посрещнеш, защото не можеш да си представиш какво би се случило ако надеждата да я видиш пак..умре.

Тя не остава дълго, не дава всичко и не обещава нищо. Тя е твоята зараза за живот, вечната нужда да преследваш следващия дъх. Тя е приключението на най-тъмните ти фантазии. Тя е безсънието, пияно от истини. Тя е твоята вещица.

Тя те оставя да мислиш, че владееш положението, но ти знаеш, че това с нея е просто невъзможно и че винаги ще направиш онова, което тя иска. Защото тя е олицетворение на твоята тайна, тя е лицето на твоите греховни помисли, тя ти е нужна, за да покажеш себе си. И да се надсмееш над илюзията.

Тя е огледало на твоите мечти. Измислена от болното ти чувство или напълно реална такава, това няма значение, защото когато е до теб усещаш себе си и това ти харесва.

Тя винаги си тръгва. И никога не се забравя. Тя остава в тъгата по младостта, в носталгията по преминало лято или дъжд, в отчаянието, което изпитваш, когато разбереш колко бързо отлита мига. И живота. 

Години след последната ви среща ти се сещаш за нея без причина и се бориш с това. А после се предаваш пред наглостта на мозъка си, облягаш се назад и се отдаваш на сладкото блаженство, което ти носи спомена. Години след последната ви среща, ти я търсиш. Не нарочно, напротив, знаеш, че бягаш далеко от нея. Но понякога се заглеждаш в хората на улицита и тайничко се надяваш да я зърнеш отдалече. А после се ядсоваш на себе си, че си го поискал и си разочарован, че в крайна сметка не си получил исканото.

Да, тя е противоречието на твоята душа, тя е твоята тъмна страна, тя е твоята болест, твоята фантазия, тя е твоята вещица.

:)
ще мълча

Мога само да поскажа, че тук и в следващия постинг, ако и да са вдъхновени от образа на някой определен човек, се говори за човека като вселена, който носи, както демони, така и ангели в себе си.

Тя е твоята тъмна страна, фантома на болното съзнание.
Той е път към доброто, вярата, светлината.

Той и ТЯ...вечния синхрон на Ин и Ян, доброто и лошото, Ези и Тура и т.н.