Когато угаснат последните звезди
и ветровете от тебе се отвърнат,
когато дойде страшното безлуние,
в което спомените са сълзи.
Коггато зимата попари надеждата,
когато са сметнати всички вини
и самото в окото се оглежда
нещо, пропуснато преди.
Когато затихнат гърмежите
и потните от танци тела настръхнат
от внезапно нахълтало течение,
виж вратата, може би идвам.

Когато заспиш на пода, прегърнал
болката си в коленете
като изоставено от всички дете,
затвори очи и чакай... ще дойда.

Където и да съм, каквото и да правя,
колкото и далеко да са ме отвели пътищата,
ще дойда просто, за да те прегърна.

Когато завият вълците в полето
и пада леден от злоба снега
и подминаваш празното огнище
с нехайно вдигане на рамене... ще дойда.

Когато паднеш на колене, но без вяра,
в най-високата и първа точка на краха,
ще дойда, за да те изправя.
Ще погледна усмихнато очите ти
и дълго, дълго ще мълча застинала,
но не в очакване, в прехлас
от този миг, разливащ между нас... човечност,
после ще целуна очите ти
и когато заспиш уморен в ръцете ми - ще си тръгна.

Моли се тогава да е натрупало сняг по пътя,
за да съм оставила следи, след които да тръгнеш.